Старата колиба (разказ)
Всеки път, когато се връщах на това място, имах чувството, че попадам във вълшебна приказка. Езерото ме приласкаваше със спокойните си води, тревите ми постилаха меко одеяло, а клоните на върбите ми осигуряваха шарена сянка. Сякаш самата природа ме очакваше и се стараеше да ме приюти като най-скъп и желан гост. Всеки път оставах все по-дълго и по-дълго, загледан в отражението на слънцето по водите на езерото.
Един ден се взирах в залеза толкова дълго, че не усетих кога нощта беше настъпила и вместо слънчевите отблясъци, водата срещу мен отразяваше обсипаното със звезди небе. Изправих се стреснат и си запроправях път из високите треви обратно към горската пътека, която водеше към колата ми. Само че беше толкова тъмно, че не можех да видя достатъчно ясно, за да следвам пътеката. Първоначално си светнах с фенерчето на телефона, но батерията му бързо се изтощи и светлината изгасна едва на една трета от пътя. Останал без светлина и ориентир по средата на нищото, осъзнах, че нямам друг избор, освен да се върна при езерото и да нощувам там. Топлата лятна вечер предразполагаше към спане на открито и ако не се брояха комарите, нищо не смущаваше усамотението ми. Дълго се въртях и мачках високата трева, но сънят така и не идваше. Трябва да е било към полунощ, когато окончателно се отказах от идеята за спане, изправих се седнал, прогоних няколко комара и се загледах към отсрещния бряг на езерото. И тогава видях трепкащи светлини като от свещ. Някъде там, отвъд езерото имаше колиба и от прозорците ѝ искреше светлина. Обзе ме любопитство, но не можех просто така да ида през нощта и да почукам на вратата. Трябваше да изчакам поне до сутринта. Мислите, обаче, не спираха да препускат през главата ми – кой ли можеше да живее на толкова отдалечено място, сам ли живееше, що за човек беше. Въпросите се нижеха един след друг цяла нощ, докато най-накрая не заспах изморен сред ухаещата трева.
Събудих се на зазоряване, целия схванат и мокър от росата. Над езерото се носеше пелена от мъгла. Изправих се скован и изтръпнал и се раздвижих, на което тялото ми отговори с недоволство и болки във врата. Полусънен и доста гладен се отправих на обиколка около езерото, за да стигна от другата му страна, където през нощта бях видял да светят прозорци. Росата измокри краката и крачолите ми, стомахът ми къркореше недоволно, но аз не се отказвах и продължавах да газя из високите треви. Отне ми цяла вечност да се добера до отсрещния бряг, който беше по-див и обрасъл с храсти. Търсех някакви следи от живот и човешка дейност, но не открих нищо такова. Когато най-после колибата се откри пред погледа ми, до нея нямаше дори отъпкана пътека. Напротив, тревата беше избуяла навсякъде и почти беше превзела малката колиба с боядисани в червено страни. Покривът беше непокътнат, вратата обаче беше отключена и дори леко открехната.
- Ехо, има ли някой? – обадих се аз.
Гласът ми изневери - прозвуча дрезгаво и заглъхна на няколко пъти, защото бях мълчал твърде дълго. Прокашлях се и опитах отново. И този път никой не ми отговори. Може би, който и да живееше тук, беше излязъл, но любопитството все така ме глождеше и не успях да устоя на желанието да надникна в скромния дом. Заврях лицето си почти в самия прозорец, но той беше толкова прашен и мръсен, че през него не се виждаше нищо. Оставаше ми вратата, която ме изкушаваше открехната. Побутнах я леко и за моя изненада тя се отвори почти напълно с жаловито и протяжно изскърцване.
- Има ли някой тук? – за трети път извиках аз, но ми отговориха само птиците, които събуждаха езерото с гласовете си.
От дървената колиба се носеха единствено тишина и тъмнина. Когато зрението ми се адаптира към мрака, забелязах, че всичко е потънало в прахоляк и нищо не подсказваше за човек, който да живее вътре. Нямаше нито снимки, нито дрехи на леглото, нямаше кухненски съдове в мивката, а свещите до прозореца целите бяха в прах, сякаш не са били палени от години. Надникнах в кухненските шкафове, в които имаше чинии и чаши, следи от мишки, но никаква храна. Хладилникът беше изключен. Леглото беше оправено, постлано със спретната кувертюра, но също потънало в прах. Който и да беше живял на това място, със сигурност отдавна си беше тръгнал. „Но откъде тогава беше дошла светлината от прозорците през нощта?“, запитах се аз и изведнъж ме обзе страх и неприятното чувство, че съм на място, на което не би трябвало да съм. Поех си рязко въздух и тръгнах заднешком към вратата, когато гърбът ми се блъсна в нещо високо и твърдо. За миг дъхът ми спря и тръпки полазиха по цялото ми тяло. Обърнах се много бавно, целият разтреперан, в очакване да видя зад себе си огромен дивак, недоволен от нахълтването в дома му. Вместо това, обаче, установих, че се бях блъснал във вратата, която някак съвсем безшумно се беше затворила зад гърба ми. Изпуснах тежко дъха си, който бях сдържал до този момент, сграбчих бравата на вратата и се опитах да я отворя, когато с ужас осъзнах, че тя не помръдва. Разклатих я силно и задърпах още по-настойчиво, но тя така и не поддаваше. Уплашен, че съм затворен на това призрачно място, аз започнах неистово да раздрусвам бравата на вратата и да дърпам с всичката сила, на която бях способен. Ръждясалата стара брава, която със сигурност беше виждала и по-добри дни, не издържа на този натиск и се разглоби в ръцете ми. Аз втренчих ужасен поглед в нея, а после обратно към вратата, която си оставаше все така здраво залостена, и за миг останах така, като поразен от гръм. Какво щях да правя сега?
Ситуацията ми никак не беше за завиждане. Бях заключен на това забравено от Бога място, никой не знаеше къде съм, нямах телефон, нито вода и храна, а най-вероятно никой нямаше да мине оттук в продължение на години. Единственото, което би могло да подскаже за изчезването ми, беше изоставената ми край пътя кола. Но дори и тя беше прекалено далеч от езерото, за да знаят къде точно да ме търсят. Единственият ми изход беше да пробвам да счупя прозореца и така да се измъкна. В първоначалния си уплах бях готов да се заловя с този план на секундата, но после реших да седна и да помисля, преди да започна да чупя нечия чужда собственост. Потърсих инструменти, с които да пробвам да разглобя бравата, но в колибата нямаше такива. Докато ровех из кутиите под леглото, обаче, се натъкнах на купчина стари албуми. Явно първоначалният ми страх беше започнал да се уталожва, защото временно изоставих търсенето на инструменти и реших да разгледам албумите. Най-после нещо можеше да отговори на среднощните ми въпроси, макар и те отдавна вече да не бяха на дневен ред. Издухах праха от корицата на първия албум и това предизвика сериозна кашлица, след която надникнах с интерес вътре. Изведнъж ужасът, който едва ме беше напуснал, се завърна с пълна сила, защото сред изображенията в албума разпознах своите детски снимки. Аз като малко момче на пет или шест години с колелото си, аз и баща ми как пускаме хвърчила, майка ми, която ме държи на ръце, а аз съм още бебе в пелени. Хвърлих албума на леглото и трескаво посегнах към другите. Дали и те… И останалите бяха пълни с мои снимки. Снимки, които помнех, че бях правил с телефона си, но не помнех да съм вадил. А най-ужасяващ ми се стори последният албум – в него пак бяха мои снимки, само че направени вътре в колибата, където явно живеех. На някои от тях бях с вече побеляла коса и огромна сивкава брада. Сякаш някой беше снимал бъдещето ми и по мистериозен начин ми го показваше чрез тези невъзможни албуми.
Без да мога да разбера напълно какво се случва, аз хвърлих албумите към стената, скочих на крака и като грабнах един от столовете край масата, го запратих с все сила към прозореца. Това, обаче, едва направи пукнатина в стъклото. Обезумял, аз хванах стола отново и започнах да блъскам с него по прозореца. Насред виковете, които се изтръгваха от гърлото ми, и шума от ударите на стола изведнъж прозвуча жалното проскърцване на вратата и аз успях само да я проследя с поглед как се отваря. Силната светлина на летния ден отвън ме заслепи и първоначално не можех да видя нищо. Вдигнах ръка, за да засенча очите си и някъде много отдалеч дочух:
- Хей, жив ли си? Добре ли си?
Отворих очи и когато те свикнаха със светлината, осъзнах, че все още съм на брега на езерото, във високите треви. Просто бях сънувал. Двама рибари стояха надвесени над мен с угрижени лица.
- Помислихме, че си се пренесъл на оня свят – изтърси единият – като те видяхме да лежиш така в тревата. Здравата ни изплаши. Всичко наред ли е?
Обясних им, че съм нощувал на езерото, защото не съм могъл да се прибера в тъмното, а те се засмяха и поискаха да знаят не са ли ме изяли комарите. Тъкмо, когато се канеха да си тръгват, аз изведнъж се сетих нещо и ги спрях:
- Случайно да знаете кой живее в колибата на отсрещния бряг?
- Вече никой. От много отдавна стои празна. Преди време там живееше един стар особняк, Александър се казваше. Беше с бяла коса и сива брада. И той като теб обичаше да нощува из тревите до езерото. Живееше като отшелник. Един ден просто спря да идва в селото за храна и стръв. Повече така и не го видяхме.
Аз целият пребледнях, което накара рибарите да ме попитат отново с искрена загриженост, дали съм добре. Смотолевих някакъв отговор, без и аз да знам какъв, след което се изправих и бързо и без да се сбогувам, тръгнах към горската пътека, за да се добера до колата си възможно най-бързо.
- Хей, чакай, как ти беше името? Забрави си телефона – подвикна след мен един от рибарите.
- Александър – отвърнах аз, без да се обръщам и без да спирам да тичам.
Разстоянието до колата взех почти на бегом. Никога повече не се върнах на това място.
Коментари