В една януарска нощ
Беше една януарска нощ, в която кучетата лаеха по невидими неприятели и караха
космите на врата ми да настръхват в нервно очакване от сенките да изскочи
чудовище. Та в тази нощ, в която си все още в безтегловност между декемврийските
празници и януарските делници, Юпитер надничаше като скромно слънце, незапалено,
от черния хастар на непрогледното небе. Беше толкова ярък, че чак да ти се стори
фалшив, нереален, като осиротял фар насред замръзналия космос. Като светлини на
театрална сцена, като прожектор, насочен към сърцевината ти. Вгледаш се в лъчите
му и ти се струва, че прогаря дупка право в теб, там, където душата ти копнее за
паралелни, магични светове.
Стоях си аз в студената нощ и размишлявах как в
момента на Юпитер може би стои друго същество и като мен се взира в окиченото
със звезди небе. Смущава го само една червена точка, която настойчиво, като
лазерен лъч си проправя път през космоса и му се навира в очите. Клетото
създание няма как да знае, че това е скованият ми от студа нос, който е станал
толкова наситено червен, че изпраща сигнали в космоса. Че си съперничи с аления
Марс. Че говори на същество на Юпитер, което пише вдъхновена проза за Червеното
слънце на Синята планета.
Коментари