На стоянката

Снимка: Jessica Lewis

Можеш ли да имаш вдъхновение, което чака на повикване? Като такси, на което се плаща не с пари, а с време, с разбити илюзии и неудобни истини за себе си. "Ще те закарам от началото до края на листа, при това гъсто изписан, но накрая трябва да ми платиш с час от времето си и с илюзията, че от теб идва написаното." И ти послушно бръкваш в джоба, разплащаш се щедро, защото и без това не знаеш с колко разполагаш. Десет процента отстъпка, ако не си придирчив и пишеш бързо. 

А за какво ли ти е това вдъхновение, ако в края на листа така или иначе не те очаква нищо. Няма го написан заветния роман - такова пътуване изобщо не ти е по джоба, защото бюджетът от време отдавна е отишъл за работа, няма кой да те чете, хората по-добре си харчат денонощията, само една хилава утеха те чака под вестибюла на последната точка. Утехата, че не е като съвсем нищо да не си направил с отреденото ти на тази земя. Но компанията на тази утеха е мимолетна и тя бързо се стопява като призрак сред мъглата на съмненията. 

Ако вдъхновението е като таксита, то за мен повечето се оказват заети, с хладно светеща червена светлина, профучаващи забързано към някой друг пътник, който може би плаща по-добре. А понякога, тъкмо ми се удаде случай да хвана едно, возя се доволно няколко реда и то спука гума едва в края на първия абзац. И така завинаги се оказвам изоставена още в началото на десетки листове. Толкова много начала чакат на празна стоянка и никога няма да се срещнат със средите и краищата си. Защото както не можеш да влезеш в една и съща река два пъти, така и следващото такси може да те вземе само от нова начална точка. И, уви, имам цяла папка с начала, които ми се присмиват, че даже на такси не мога да се возя. 

Може би пристигането, в крайна сметка, е по-маловажно от самото пътуване. Защото макар и да е кратко, разхвърляно и лишено от смисъл, за един миг вместо времето да минава през теб като товарен влак, ти летиш на жълтите криле на вдъхновението и ето, изпреварваш го, а то стои неподвижно и за пръв път не изтича измежду пръстите ти невкусено. 

Затова може би никога няма да се изморя да стоя сама, заслушана на стоянката в очакване, пък макар и да е кратко пътуване, само от няколко реда.