И просто така

Снимка: Airam Dato-on

И просто така белият бъз на терасата се предаде и започна да вехне безутешно като младостта ми. Никакво поливане не беше в състояние да го върне към живота. Напротив, колкото повече го поливах, толкова по-неутешимо ставаше вехненето му. Оставех ли го без вода пък, ронеше листо след листо като подранил предвестник на есента през юли.

Беше се появил неочаквано и дори леко неуместно като плевел в новозакупената пръст за цветя и по всичко личеше така и щеше да си отиде. Без обяснения, без причини, просто едно лято започна да съхне и никой не успя да го разубеди. 

Този бъз цъфтя само една пролет, някъде през май крехкият му кичест цвят облагороди терасата с аромата си. Апогеят на живота му трая не повече от седмица, максимум две. После прецъфтя, а година по-късно залиня, сякаш тъжеше по изгубената си младост. Кой би могъл да каже, дали и растенията нямат криза на средната възраст. Дали и той не се сравняваше с другите и не изпитваше срам и болка, че не е пораснал достатъчно висок, че живее на тераса, че е цъфтял само една пролет. 

Но, виждате ли, този тип сметки винаги излизат криви. Защото дори и премъдрият бял бъз забравя да включи в уравнението това, че е израстнал съвсем сам от малко семенце до цъфтящ храст. Че се е преборил с нашествието на листни въшки и дори е оцелял в жегите, когато са забравяли да го поливат. Дали, ако можеше да си припомни всички тези малки победи, щеше да покара нови листа, да се съвземе и да изправи връх?