Записах се на плуване (разказ)

Записах се на плуване, за да избягам от депресията, в която се давя. Иронично, нали? Ще пропусна описанието на апатията, с която трябваше да се преборя, за да мога дори да стана от леглото. За да се облека, да хвана автобус и до ида до най-близкия басейн се изискваха чутовни усилия. Но ето ме тук, стоя в съблекалните по цял, черен бански, с шапка на главата, изглеждам като огромна, плешива, пластмасова кукла и се колебая, дали все пак да ида в залата, където се намира закритият басейн. Мисълта, че ще се кисна в хомогенен сос от телесните сокове на още около двайсет човека, които не познавам, ме изправя на нокти. Но си повтарям, че няма нищо страшно, защото това вече съм го правила и преди, познато е, умея го, като карането на колело е. Трябва само да се кача на колелото. В случая – да вляза в басейна. 

            Навън духа ураганен вятър. Наблюдавам през прозорците, които се издигат високо, почти до тавана, как вятърът огъва клоните на дърветата, а от време на време във въздуха се понася найлонова торбичка, която най-вероятно стремително се спуска, за да хване автобуса. Той, обаче, безцеремонно ще затвори врати току под носа ѝ, ако може да се каже, че торбичката има нос, след което тя бавно и с все същите въртеливи движения ще се отправи нататък по тротоара в търсене на следващата спирка. Разбира се, всичко това е само хипотеза, защото прозорците са прекалено високо и през тях не виждам улицата. 

            „Басейна, Рая, отивай сега!“, на ум изкомандвам аз сама на себе си, но въпреки това не помръдвам от мястото си на пейката. В съблекалнята влиза още една жена, съблича се бързо и без да ме гледа, но съм абсолютно сигурна, че ѝ се иска аз да не съм тук. За да може да не се тревожи кой ще види целулита по бедрата и дупето ѝ, кой ще преценява и осъжда избора ѝ на бельо или интимната ѝ прическа. Опитвам се да не наблюдавам жената, да ѝ дам пространство един вид, но периферното ми зрение непрекъснато се закача за движенията ѝ. Странно нещо е човешкия ум. Колкото повече се стараеш да не правиш нещо, толкова по-усърдно се заемаш с него, пък макар и несъзнателно. Не искам да съм тук. Искам да съм си в леглото или в най-лошия случай – на дивана, с дистанционното в ръка. Лъжа. Иска ми се да исках да съм тук, но засега не мога. Остава ми само да се карам да правя нещата насила. Навеждам глава и я обхващам с длани, а лактите ми са подпрени на коленете. Боря се със себе си, за да не се разплача. Това вече би било унизително.

            - Добре ли сте? – дочувам внимателния глас на жената, която вече е облякла банския си и предпазливо се е приближила до мен.

            „Не“, приисква ми се да съм честна, но съм честна само на ум. Затова на глас отвръщам, че се боря със страх от водата и затова се колебая да ида в басейна. Не е изцяло лъжа, наистина се страхувам напоследък. Почти от всичко. Най-елементарните неща стават трудни, а меланхолията ме затиска, предимно в следобедите. Жената ми предлага да ме придружи за компания и кураж. Отказвам вежливо, но добрината ѝ ме трогва. Може би заради това най-накрая събирам сили и се изправям от пейката. Тръгвам към залата с басейна някак автоматично, като на автопилот, докато на ум прехвърлям как, ако отметна поне трийсет минути във водата, мога да се облека, да се прибера обратно вкъщи и да продължа да не правя нищо през остатъка от деня. Ще съм го заслужила все пак. Стигам до стълбите към водата. Чувствам се по-изморена от всякога. Пробвам температурата с върха на пръстите на десния си крак. Водата е топла. Би трябвало да кажа топла и приятна, но истината е, че нищо не ми е приятно. „Само трийсет минути“, повтарям си окуражително и влизам във водата. Тялото ми инстинктивно се стяга, но след секунди осъзнавам, че няма защо. Отпускам се на повърхността, като гледам да се оттласна достатъчно далеч от останалите хора в басейна. 

            Наистина е като карането на колело, тялото не забравя. Ръцете и краката ми сами започват да се движат в стил кроул и да ме изтласкват напред. Стягам излишно мускулите на краката си и се опитвам да ги използвам като малка моторница, която да ме придвижи по-бързо. Имам чувството, че всички ме гледат и оценяват, затова и автоматично започвам да се старая да плувам с правилните движения, да съм бърза, да потапям главата си под водата и да я показвам на повърхността веднъж на четири такта. 

За отрицателно време стигам до другия край на басейна, задъхана, скована, изморена. Оглеждам се наоколо и забелязвам, че никой не ме гледа. Всеки е зает с неговото си плуване, дишане, неговите си грижи. Чувствам се невидима и самотна, както всеки път, когато съм сред хора. Но поне умората ме кара просто да се отпусна и да легна по гръб на водата. В ушите ми зашумяват космически звуци, които приличат на тишината на някакъв друг свят, друга вселена. Разпервам пръстите си и ги размърдвам бавно, а движенията на водата гъделичкат кожата ми. Иска ми се басейнът да беше на открито, за да можех да усетя и слънцето по лицето си. Но през март това не е най-умната идея, която съм имала. Оставам така отпусната за пет минути, може би двайсет и пет, а може би за цяла една вечност – времето спира да съществува. Не съм щастлива, не съм и изцяло спокойна, но започвам да се отпускам. Усещам как жуженето на нервната ми система постепенно намалява, като кошер от пчели, които бавно се успокояват. Очите ми са затворени, ушите ми са потопени в тишината на водата, но проклетият ми ум не спира да работи. Насилвам се да не мисля за нищо, но усещам, че колкото повече се старая да изпразня главата си, тя като че ли толкова по-осезаемо се съпротивлява. Първо изниква неплатената сметка за водата, така де, нали сме на темата. След нея се нижат притесненията за пари, после отнякъде съвсем неочаквано се домъква и страхът да не хвана гъбична инфекция от басейна. Рязко отварям очи и едва спотаявам ядно изръмжаване. Медитацията е все така недостижима. 

Изправям се от лежащата си поза и се хвърлям отново напред в плуване. Този път напрягам всичките си мускули, не само тези на краката. Искам да се изморя до краен предел с надеждата, че поне тогава ще мога да се отпусна. Тялото ми се извива и усуква, правя две дължини, после още две и усещам умората да ме обхваща. Не съм плувала от момиче. Лесно се изморявам и не съм в добра физическа форма. Изправям се в басейна задъхана. Жената от съблекалнята улавя погледа ми и вдига палци нагоре, възхитена, че съм се справила със страха си. Аз ѝ благодаря с усмивка, но се моля да не дойде към мен и да не ме заговаря, защото разговорите с непознати на общи теми ме изморяват психически повече от всичко останало. А не такава умора търсех днес. 

Час по-късно пътувам в автобуса на обратно. Седалката ми лепне и съм седнала почти на самия ѝ край, за да не се изцапам с неизвестната консистенция. Гледам през прозореца как вятъра разбърква голите клони на дърветата и търся първите следи от пролет. Тук-таме са нацъфтели дръвчета, чийто бял или розов цвят се разхвърчава като сняг под поривите на вятъра. Опитвам се да се зарадвам на красотата на момента. Оставам си с опитването. 

Когато най-после се добирам до спасителното убежище на дома, хвърлям дънките си директно за пране. Влизам под душа, за да отмия от себе си басейна и градския транспорт – честно казано, не знам кое от двете е по-притеснително. Вече е четири следобед, трябва да приготвя нещо за вечеря, но вместо това аз пускам телевизора и Нетфликс. Преглеждам филмите с безразличие. Отдавна съм изгледала всичко, което ми е било интересно. Сега просто избирам нещо, което да пусна като фон на мислите си. Нещо, което да жужи, за да не ми позволява да потъна изцяло в себе си и хаоса, който е вътре в мен. Притеснения, чувство за вина, тъжни равносметки – разнасям всичко това като мътна река, която мъкне наноси със себе си. Отказвам се от филма, пускам музика за медитация. Вятърът навън свири в пролуките между сградите и натиска прозорците, на моменти заглушава музиката ми, а понякога дори и мислите ми. Заслушвам се в драматичните му пориви. Какво ли иска? Накъде се е забързал чак толкова? Сякаш зимата отчаяно се съпротивлява и отказва да си иде. 

Заради вятъра и плувната шапка, косата ми е цялата сплетена и на възли. Докато с мъка я разресвам пред огледалото, осъзнавам, че по страните ми са се появили първите бръчки. Усмихвам се и те зейват още по-дълбоки и резки. Усмивката ми е изкуствена, прекалено насилена и започва все повече да прилича на неприятна гримаса. Свалям я и от отражението ме поглеждат най-тъжните очи, които някога съм виждала. Защо става така, че с годините не просто остаряваме, а ставаме и по-тъжни? Устите се усмихват, но очите са помръкнали издайнически. 

На следващия ден е една идея по-лесно. Вече съм била в басейна, знам какво да очаквам, научила съм си урока да не сядам на седалките в автобуса, а да се возя права. Най-трудни са неизвестните. Вместо да ме ентусиазират, те ме плашат и са ми неприятни. Колкото повече успея да се вкарам в някаква рутина и ритъм, толкова по-лесно става всичко. Но, уви, това се случва доста бавно. На втория ден пак съм в съблекалните, пак седя нерешително на пейката, но този път не съм сама - в помещението има още две жени, които се преобличат, преди да си тръгнат. Разглеждам Инстаграм на телефона си, за да не изглежда подозрително, че стоя там, а не влизам в басейна. Дори не виждам снимките, просто скролвам унесено и разсеяно. Жените си тръгват почти едновременно и аз издишам. 

„Време е, Рая, просто влез в басейна“, казвам си аз пак на ум и бавно се надигам от пейката. Отново се нося към залата на автопилот, не забелязвам нищо покрай себе си, нито дори парата, която се носи от банята. Стигам до стълбите и влизам във водата по-смело от предния ден. Сканирам се цялата за някакво чувство на удоволствие, но там няма нищо, просто празнота. Въздъхвам и се отпускам на водата. Тя ме приема внимателно и аз се хвърлям да навъртам дължини. Това, обаче, не продължава дълго, защото все още имам мускулна треска от вчерашния ден. Спирам се задъхана до единия край на басейна и се оглеждам около себе си. С плувните шапки всички изглеждаме като белезникави шамандури, които се носят над водата. Всички, освен един мъж, чието място определено не е тук, а в олимпийския отбор по плуване. Той реди дължините една след друга с бясна скорост, а около мускулестото му тяло се носят вълнички, сякаш е моторна лодка. Наблюдавам го, защото е приятен за гледане. Има плувни очила, а когато главата му се подаде над водата, за да си поеме въздух, устата му описва голямо „о“. Засмивам се лекичко на сравнението си така, както го наблюдавам, и изведнъж виждам как той спира и ми се усмихва в отговор. Вцепенявам се и поглеждам встрани от неудобство. После осъзнавам, че това най-вероятно е много грубо от моя страна, затова се насилвам да му се усмихна и аз. Спомням си за бръчките в огледалото от предния ден и усмивката ми пак изчезва. Той, обаче, вече плува към мен и виждам колко широкоплещест и висок е, колкото повече се приближава. Кой знае защо това извиква повече паника и несигурност, отколкото удоволствие.

- Здравей – съобщава той, когато най-после застава на не повече от половин метър разстояние от мен.

Усмихва ми се и виждам чаровни трапчинки около широката му уста. Сякаш всичко в тялото на този мъж е създадено с внимание към детайла и изпипано до последно, за да носи удовлетворение, щом го погледнеш. Ръцете му са добре оформени, дълги пръсти, топли очи.

- Здравей – отвръщам аз неловко, защото напълно ясно осъзнавам колко нелепо изглеждам с плувната шапка.

- Виждам, че не плуваш и се чудех, дали ще имаш нещо против да ми засичаш с хронометъра?

Едва се сдържам да не прихна. Разбира се, че мускулестият спортист е изцяло зает със себе си. При други обстоятелства сигурно щях да се съглася и да продължа да храня надежди, че след края на тренировката си ще ме покани на кафе. Но когато съм в депресия обикновено хората не ме вълнуват чак толкова. 

- Съжалявам, но скоро ще тръгвам – отвръщам аз все така с усмивка – Дойдох само да направя няколко дължини и след десет минути си тръгвам.

- Десет минути са ми напълно достатъчни – продължава да настоява той и изведнъж вече не ми се струва толкова привлекателен.

Отклонявам молбата с още усилия и тръгвам да плувам към другия край на басейна. Възможно най-далеч от него. Там, обаче, има повече хора и докато лавирам измежду тях, усещам, че съм изнервена и напрегната. Днес водата не помага особено. Тръгвам си след максимум двайсет минути в басейна.

На третия ден не успявам дори да стана от леглото. Прекарвам го целия в плач и ядене на шоколад. Надигам се чак привечер, за да сменя чаршафите. Мразя да ям в леглото. 

На четвъртия ден имам час при психотерапевта. Той иска да знае, дали съм правила нещо ново тази седмица. Ето заради това бяха всички тези усилия. 

- Да, - казвам тържествуващо – записах се на плуване.

- А ходи ли да плуваш? 

Съмнението се усеща в гласа му почти като обвинение. 

- Разбира се – заявявам отбранително аз.

Наблюдавам го как записва в тефтера пред себе си. Отбелязва си напредъка. Аз мислено се потупвам по гърба. Най-после съм направила нещо, от което да не се срамувам.

- И как се почувства?

- Никак.

- Не ти ли хареса?

- Малко. Но не може да се каже, че съм изпитала удоволствие.

Той ме моли да продължа да ходя на плуване. Честно казано, не знам, дали бих могла да изпълня молбата му, затова сменям темата, като му разказвам за самовлюбения плувец. Терапевтът ми не изглежда развеселен, колкото мен. 

- Някакъв напредък със запознанствата? – пита той.

Ето пак тези запознанства. 

- Другите хора ме карат да се чувствам самотна и особена.

- Как така? – той ме поглежда над очилата си и осъзнавам, че не съм искала да отговарям толкова честно на този въпрос.

Размърдвам се на мястото си от неудобство.

- Ами знаеш… постоянно ми задават въпроси „защо правиш това“, „защо онова“, никога не схващат шегите ми и все се налага да се обяснявам или да правя неща, които не ми се правят, само защото всички останали ги правят.

Терапевтът ми започва да задава още и още въпроси. Иска да знае, дали плувецът ме е накарал да се чувствам самотна и особена. Казвам „да“ на самотна. Той иска да знае защо, а аз искам петдесетте ни минути заедно да са изтекли вече. Прибирам се от терапията още по-смазана. Нова порция шоколад и филми. Чувствам се като в блато, от което никой не може да ми помогне да изляза. 

Пропускам плуването цяла седмица. Но във вторник сутринта най-после събирам сили и мотивация, вземам душ, глася банския плюс шапката и умишлено отивам към басейна в различен час от последния път. Все пак не искам да се сблъскам с плувеца отново. Най-трудно е обличането, преди да излезеш. Да се мотивираш достатъчно, за да излезеш от пашкула си. После другите неща ги правиш някак автоматично, без да си там истински. Отново се насилвам да търся първите признаци на пролет, като се надявам това да повдигне настроението ми поне малко. Не се получава. Влизам в сградата на басейна по депресиращите коридори, които малко напомнят болнично заведение. Събличам се, под дрехите вече нося банския. Този път от съблекалните до басейна стигам за по-малко от пет минути. Отново влизам във водата, която днес мирише малко повече на хлор, отколкото обичайно. „Идвам едва за трети път, а вече си мисля, че знам какво е обичайното“, казвам си на ум аз. Но истината е, че цели три пъти за мен са истинско постижение, дори и да не са последователни. Вече ми е по-лесно да плувам така, сякаш никой не ме гледа. Ръцете ми са отпуснати, краката също, не бързам, наслаждавам се на всяко движение на тялото си. И ето го най-после така жадуваното чувство. Наслаждавам се! За пръв път от може би месеци. Първоначално е колебливо, но се засилва с всяка изминала дължина. Спирам, правя си достатъчно почивки, за да не се насилвам. Обръщам към плуване по гръб, но понеже така не виждам кой е зад мен и трябва да внимавам да не се ударя в някого, не е толкова приятно. Връщам се обратно към кроула. Усещам, че тялото ми се справя една идея по-добре от първия път и това ме радва. Кой би повярвал, че ще има нещо, което да ме зарадва. Но ето ме тук, в басейна, все още нямам гъбична инфекция и може да се каже, че тренирам. Напредъкът е осезаем. 

Този път прекарвам цели два часа във водата. Когато излизам, върховете на пръстите ми са на плисета. Радвам им се като малко дете. Единственото нещо, което помрачава настроението ми е, че психотерапевтът ми ще се окаже прав. Не мога да понасям, когато това се случва.