Три шепи вдъхновение

Снимка: thevibrantmachine

В джунглата от бетонни великани компания ми прави само малко парче небе, което сега се е свъсило буреносно, сякаш разгневено, че трябва да пътува над полите на Родопите, току над Асеновград, да прецапа през Марица и чак тогава да ми донесе дъжд. Носи го измежду гънките на одеждите си, които свенливо нарича облаци. Това малко парче небе едва успява да ме съзре, налага му се да провре нос в острите промеждутъци на покриви и ръбове на тераси, които най-нахално се опитват да го изгонят и от последния градски сантиметър.

И все пак небето се провира, хем сивкаво, хем синьо, и с мътно лице ме гледа настойчиво - дошло е чак до тук, за да ми прави компания. Носи ми новини за дъжда, който вали над Родопите, клюки за това за какво си говорят чайките, докато летят сред одеждите му. И най-вече ми носи успокоение и точно три шепи вдъхновение, достатъчни за три абзаца. А аз кротко ги разливам по страницата като внимавам да ми стигнат, за да напоя с летен дъжд възможно най-много редове. 

Последното, което ми дарява небето, е свеж вятър, ухаещ на мокра почва и цъфнали липи - ароматът им се носи като предвкус на разпукващото се лято. Постепенно небето изсветлява и става повече сивкаво, отколкото синьо, а вятърът отвява бурите му някъде на запад, където Марица няма да може да им се наслади. Е, понякога и три шепи вдъхновение стигат, когато дъжд няма. 

12.06.2023 г.