Отново и отново (Приказки от вятъра)

Снимка: Pixabay

Без значение какво се случва с мен, птиците ще продължават да пеят. Слънцето ще изгрява всяка сутрин, пролетта ще се разпуква необезпокоявана. Колкото и да е неловко и трудно, всичко минава и животът продължава – със или без теб. Сутрините ще са все така прохладни и изпълнени с оптимизъм и надежда дълго, след като последното ми кафе е изстинало. Мухите ще жужат лениво и тежко в топлината на следобеда. Каквито и провали и неуспехи да съм претърпяла, косовете все така ще претърсват тревата за червейчета, реката ще продължава да ромоли напевно, а маковете отново ще обличат нивите в червени летни рокли. 

Колкото и фатални да ми се струват грешките, които съм допуснала, колкото и да мисля, че връщане назад няма, дърветата отново ще се раззеленяват, ментата ще покарва новите си стъбла, а някой ще пише стихове за дивите гъски. Зимата ще отмята сивите си поли една след друга, докато накрая съвсем не се смали в далечината. Докато и споменът за нея не избледнее изцяло. Полетата ще оживяват отново и отново, короните на дърветата ще слушат приказки от вятъра за чудесата, които се случват по далечни, ничии земи. Ако имам късмета, и аз ще съм там и ще слушам заедно с дърветата за подвизите на вятъра, за гнездото на щъркелите, които тъкмо са се върнали, за тайнствените мъгли лазещи по склоновете на дивите, негостоприемни планини.

Но дори и да съм тук долу, в града, където компания ми правят само кестените и високите тополи, а тълпите от хора носят със себе си непрогледен шум, аз все пак ще знам, че вятърът разказва истории, че маковете обличат поляните в червено, а щъркелите поправят старите си гнезда. И щом си спомня това, животът ще продължава да тече по мен като свежа река с безброй водоскоци, въздухът ще пази аромата на лайка в спомените ми, а проблемите ще избледняват бавно като полите на зимата.