Юни

Юни е вече лято.

А зелените метли на жените от „Чистота” измитат от градските улици зимните наноси. Събират на малки купчинки боклука и саждите и проправят път за летните локви и праха след тях, в който да се къпят врабчетата.

Гугутките пеят неуморно, докато изкашлянето на жената от съседния блок не ги стресне и не замлъкнат смутено. После, сякаш са забравили докъде са стигнали, започват от начало. Сред цвърченето на по-дребните птици се прокрадва монотонното, но високо оплакване на жена в далечината, както и детски викове и радостни писъци. Естествено, някой някъде винаги кашля, а гугутките не могат да свикнат с това и все така започват песента си от начало.

Всеки е забързан, ангажиран, пътува за някъде или се среща и бърбори въодушевено с приятели. Само аз седя и се вслушвам притихнала в градските звуци на юни, опитвайки се да напипам пулса му. Знам, юни е ягоди и череши, първия сладолед както и колебанието, дали днес най-после да се пуснеш по къси гащи или рокля. Но и аз като Мери Оливър си мечтая за дървета, тиха къща далеч от градския шум и време насаме с потоци и птици с надеждата, че това ще пробуди вдъхновението ми от зимния му сън. Ще грабне една зелена метла, която да отнесе тревогите и да остави място в главата ми да се роят красиви и щастливи истории. А бърборенето ме обърква и изважда от историите. Но едновременно с това – ме успокоява. Защото те кара да се чувстваш по-малко сам в града, макар и притихнал. Затова пак се вслушвам внимателно в градските разговори и като гугутка – започвам от начало.

Юни е вече лято. А в главата ми вършеят зелени метли, които отнасят града и на негово място посаждат диви поляни, дребни полски цветя и колело със звънец – силен и весел, чийто звук се разтваря в упойващата миризма на сочна трева и нацъфтяла лайка. Сякаш караш колело през море от чай. От дясно реката те поздравява с тихото си ромолене, а от ляво нивите започват да дават първия си плод. Пчелите жужат от всеки нацъфтял храст и си устройват угощение, на което поканени са и пеперудите, то се знае. Маковете са на път да се предадат, но все още се червенеят тук-там из полята като целувки с червило на бузата, които не можеш да изтриеш. Житото е изкласило и вятърът прокарва несъществуващите си ръце през него, разрошва косите му, закача се, гъделичка го и го кара да се тресе от смях, образувайки вълни по повърхността му. После всичко изведнъж утихва и остават само звуците от жужащия живот, изпълващ всяка форма под слънцето.

Тук някой се изкашля и аз забравям докъде съм стигнала. Помня само реката и миризмата на лайка. Май вече казах за зелените метли и гугутките. Все едно – започвам от начало. Все някога ще успея да напипам пулса на юни.